ЮПИТЕР
Юпитер е най-голямата планета в Слънчевата система. Тя е пета по ред и е отдалечена на 778 000 000 от слънцето. Тя е газов гигант. Юпитер и другите газови гиганти в Слънчевата система (Сатурн, Уран и Нептун) са известни още като юпитероподобни планети, планети-гиганти. Погледнат от Земята, Юпитер е най-яркият обект на нощното небе след Луната и Венера.

Основната част от общата му маса е водород, една четвърт от масата му се състои от хелий. Наличието на скалисто ядро, съставено от тежки елементи не е потвърдено, но е възможно такова да съществува. Бързото околоосно въртене на планетата ѝ придава формата на сплеснат сфероид. Външната атмосфера е видимо разделена на различни пояси в зависимост от географската ширина и отдалечеността им от екватора, като в преходните области между поясите постоянно се образуват циклони и бури. Една такава буря е Голямото червено петно, огромен ураган, чието съществуване е регистрирано още при първите наблюдения на планетата през 17 век. Планетата има почти незабележим пръстен от прахови частици, както и изключително мощна магнитосфера. Регистрирани са 79 луни, от които най-голямата – Ганимед. Тя е с по-голям диаметър от Меркурий.
Юпитер е известен на човечеството от древни времена и присъства в митологиите на много култури.
Планетата има диаметър 11 пъти по-голям от земния, а обемът му е 1300 пъти повече от земния. Понякога бива наричан „неуспяла звезда“. Въпреки размерите му, извън Слънчевата система са открити планети дори с още по-големи размери. Счита се, че Юпитер има максималните размери, при които едно планета в чието ядро не протичат термоядрени реакции може да достигне. Ако планетата е по-масивна, около 70 – 75 по тежка, то във вътрешността ѝ ще започнат да протичат термоядрени реакции и планетата ще се превърне в звезда.

 

Най-известната забележителност на повърхността ѝ е Голямото червено петно, антициклонална буря с размери, по-големи от тези на Земята. Юпитер е постоянно покрит с плътен облачен слой.

Юпитер обикновено е четвърти по яркост обект в небето след Слънцето, Луната и Венера; понякога обаче Марс е по-ярък, докато на моменти Юпитер е по-ярък от Венера. Юпитер е бил известен от древността. Галилео Галилей през 1610 г. открива четирите му най-големи спътника, наречени в негова чест галилееви луни. Те са: Йо, Европа, Ганимед и Калисто. Откритието на Галилей е първото наблюдавано движение на небесни тела не около Земята (която тогава се е считала за център на Вселената), а около друго небесно тяло.
Юпитер може да се наблюдава отлично при безоблачна нощ с бинокъл или малък телескоп. Непосредствено видими са четирите галилееви луни, когато не са скрити от диска на планетата. При 20 – 30 пъти увеличение облачните пояси на Юпитер стават видими. За наблюдението на Голямото червено петно обаче е необходимо по-голямо увеличение.
Юпитер се върти най-бързо от всички планети в Слънчевата система, в резултат на което полюсите ѝ са видимо сплеснати. Това създава екваториална издутина, лесно забележима от Земята дори с любителски телескоп. В резултат на това екваториалният диаметър е с 9 275 km по-дълъг от полярния.
Той не се върти като твърдо тяло. Спрямо главния меридиан, екваториалната зона извършва завъртане средно на всеки 9 часа 50 минути, а останалата част извършва едно завъртане средно всеки 9 часа 55 минути
Атмосферата на Юпитер се състои от приблизително 86% водород и 13% хелий 1% други примеси. Атмосферата съдържа следи от метан, водна пара, амоняк и скални примеси както и минимални количества въглерод, етан, сероводород, неон, кислород, фосфин и сяра. Най-външният слой на атмосферата съдържа кристали замръзнал амоняк.

Атмосферното съдържание е много близо до първичната слънчева мъглявина. Сатурн има подобен състав, но Уран и Нептун имат много по-малко водород и хелий.

За горните слоеве на атмосферата на Юпитер е характерно диференциално въртене, ефект за първи път забелязан от Джовани Касини през 1690 г. Едно пълно завъртане на атмосферата в полярните зони е с около 5 минути по-дълго от това в екваториалните зони. Също така облачните пояси на Юпитер на различни височини се придвижват в различни посоки в зависимост от преобладаващите ветрове. Взаимодействията между тези пояси пораждат бури и различни видове турбулентност, като скоростта на ветровете достига до 600 km/h. Голямото червено петно е особено интензивна буря.

Юпитер е бил обект на изследвания от няколко непилотирани космически апарата, а част от големите му луни, например Европа, представляват интерес за астрономите тъй като се предполага, че под повърхността ѝ има до 170 км дълбок океан от течна вода.
Единственият космически апарат, директно изследвал атмосферата на Юпитер, е спускаемият модул на Галилео. Апаратът „Галилео“ влиза в орбита около Юпитер през 1995 г. и спуска малка атмосферна сонда през юли същата година. Сондата навлиза до 150 km в атмосферата на планетата и събира данни в продължение на 58 минути, преди да бъде смачкана от налягането ѝ.
Състав на планетата:
Съставът е хипотетичен, предполага се, че Юпитер се състои от пет слоя.
- В центъра на планетата има ядро с голяма плътност, представлява смес на различни елементи.
- То е обгърнато от слой течен метален водород, примесен с хелий. Металният водород е с огромен обем, и заема около 78 на сто от радиуса на планетата.
- Външният слой, се състои от молекулярен водород.
- След него има газов водород. Представлява прозрачна атмосфера от течно, и в газообразно състояние. Газообразната част се простира на дълбочина от около 1000 km под облачния слой. Вместо ясна граница между тези различни агрегатни състояния на водорода най-вероятно присъства плавна градация от газ към течност с увеличаване на дълбочината.

Това е хипотеза, и все още има неясноти около пластовете на планетата. Ядрото обикновено бива смятано за скалисто, но подробна информация за състава му все още не е известна, нито са известни свойствата на веществата при огромната температура и налягане на тези дълбочини.
Температурата и налягането на Юпитер нарастват стабилно с увеличаването на дълбочината. В областта на преходния етап между молекулярин и метален водород се смята, температурата е 9700 градуса по целзий, а налягането е 200 гига паскала. Налягането е физична величина, характеризираща големината на натиска. Температурата в центъра на планетата се изчислява на 36 000 градуса по целзий, а вътрешното налягане е между 3,000 – 4,500 гига паскала.
Средното разстояние между Юпитер и Слънцето е 778 000 000 km (около 5,2 пъти повече от средното разстояние между Земята и Слънцето, като планетата завършва една пълна орбита около звездата за 11,86 години.

Наклонът на оста на Юпитер е относително малък: само 3,13 °. В резултат на това на планетата не присъстват значителните сезонни промени, характерни за Земята и Марс.
През периода 16 юли-22 юли 1994 г. над 20 фрагмента от кометата Шумейкър-Леви 9 навлизат в южната част на атмосферата на Юпитер. Това е първото директно наблюдение на сблъсък между два обекта в Слънчевата система. Вероятно поради голямата си маса и разположението си във вътрешната част на Слънчевата система Юпитер търпи най-много сблъсъци с комети сред всички други планети.