Меркурий
Меркурий е най-малката планета в Слънчевата система и най-близката до Слънцето. Планетата се върти около слънцето и около остта си. Една обиколка около слънцето прави за осемдесет и осем земни денонощия. Една година на Меркурий е осемдесет и осем земни дни. Върти се много бавно. Едно завъртане около остта си прави за петдесет и девет земни денонощия. Значи продължителността на един ден на Меркурий е 59 земни дни. Има наклон на остта от 2 градуса.
Гледан от Земята, меркурий е сравнително ярък, но трудно може да бъде наблюдаван, защото е скрит от блясъка на слънцето. Може да бъде наблюдаван по време на слънчево затъмнение или рано сутрин и късно вечер, когато слънцето не е толкова ярко.
Сведенията за Меркурий са сравнително малко, тъй като с наземни телескопи може да се наблюдава само един осветен полумесец без много подробности. Първият от двата космически апарата, посетили планетата, е Маринър 10, който успява да заснеме около 45% от повърхността на планетата от 1974 до 1975 година. Другият апарат е МЕСИНДЖЪР, който достига околопланетна орбита на 17 март 2011 година, и има за цел да картографира и останалата част от планетата.

 

Физическите характеристики на планетата са подобни на тези на Луната. По повърхността на Меркурий има множество кратери и гладки равнинни области, подобно на Луната няма естествени спътници и почти никаква атмосфера. За разлика от Луната, Меркурий има голямо планетно ядро от желязо, което създава магнитно поле със сила около 1% от тази на магнитното поле на Земята. Относително големият размер на ядрото прави Меркурий изключително плътна планета. Температурата на повърхността варира от −180 до 430 °C като най-гореща е подслънчевата точка, а най-студени са кратерите около полюсите.

Меркурий е една от четирите земеподобни планети в Слънчевата система и подобно на Земята, представлява скално тяло. Това е най-малката планета в Слънчевата система с радиус 2440 km. Земният е 6371 км. Меркурий е малък и масивен. Съставен е от приблизително 70% метали и 30% силикати.
Строеж на Меркурий: Състои се от кора, мантия и ядро.
1. Кора: 100 – 300 km дебелина
2. Мантия: 600 km дебелина
3. Ядро: 1,800 km радиус

Плътността на Меркурий дава възможност да се правят изводи за строежа на планетата. Докато високата плътност на Земята се дължи в значителна степен на гравитационната компресия, особено в ядрото, Меркурий е много по-малък и вътрешните му части не са толкова компресирани. За да има толкова висока плътност, неговото ядро трябва да бъде голямо и богато на желязо
Кратерите на повърхността на Меркурий я правят много подобна на тази на Луната. Най-голямата забележителност на повърхността на планетата е Басейнът Калорис, който представлява огромен кратер с диаметър приблизително 1350 km. Характерни също са дългите стотици километри стръмни скални откоси, чието наличие се обяснява с изстиването и последвалото го свиване на голямото желязно ядро на планетата, което е довело до „набръчкване“ на кората на планетата. По-голямата част от повърхността е заета от равнини. Една част от равнините са сравнително млади и образувани вероятно под въздействието на сблъсъци с метеорити и последвалите ги потоци от разтопена лава.

Меркурий е разтеглен (значително повече от другите планети) във форма на елипсоид, ориентиран с дългата си ос по посока към Слънцето, поради слънчевите приливни сили.

Средната температура на повърхността на Меркурий е 180 градуса, но локалната температура може да варира от – 183 до 430 градуса главно поради бавното въртене и липсата на атмосфера. Най студено е на полюсите, където е открита замръзнала вода. Слънчевата енергия, която достига до Меркурий, е 8,9 пъти по-голяма за единица площ от тази на Земята.

Изненадващо, наблюдения през 1992 г. показват, че на северния полюс на планетата има замръзнала вода. Вероятно е тя да се намира в кратери, чието дъно остава постоянно в сянка (подобно на тези на Луната) и е била депозирана от комети и/или произлиза от газове от вътрешността на планетата.

Меркурий има само следи от атмосфера. Атмосферата му е крайно разредена. Газовото съдържание е главно атомен кислород и газообразни калий и натрий.

Атмосферата на Меркурий е в динамично равновесие – от една страна част от нея постоянно „отлита“ в междупланетното пространство, но от друга страна нови частици от слънчевия вятър се прихващат от магнитното поле на планетата. Калиевите и натриевите атоми се задържат средно 3 часа в атмосферата. Освен прихващане на частици от слънчевия вятър, атмосферата се обогатява от изпарения, вследствие на микрометеоритни сблъсъци, изпарение на леда в полярните кратери и посредством газове от вътрешността на планетата.

Магнитосфера

Въпреки бавното си въртене, Меркурий има сравнително силна магнитосфера, имаща магнитно поле с интензитет 1% от земното. Възможно е това магнитно поле да е генерирано по начин подобен на земния, посредством циркулацията на разтопени материали в ядрото на планетата. За желязно-никеловото ядро на Меркурий се смята, че не е разтопено, а циркулацията се осъществява от елементи с по-ниска точка на топене като сяра. Според друга теория, магнитното поле на Меркурий е остатъчен ефект от предишно намагнетизиране (когато планетата е имала разтопено ядро). С други думи, Меркурий постепенно се размагнетизира.
Орбита и въртене

Орбитата на Меркурий е ексцентрична с разстояние до Слънцето вариращо от 46 до 70 милиона километра

Преди да бъде измерено с помощта на радар през 1965 г., за въртенето на Меркурий се смятало, че е синхронно спрямо Слънцето поради значителните приливни сили. Истината за Меркурий обаче е, че той се завърта около оста си три пъти за всеки две свои орбити. Значи за три дена минават две години. Сравнително голямата ексцентричност на орбитата на планетата прави този резонанс стабилен.

Наблюдател на определени точки от повърхността на Меркурий ще може да види Слънцето да се покаже наполовина при изгрев, след това да залезе и пак да изгрее в рамките на един и същ меркуриански ден. Това зрелище е възможно поради това, че приблизително четири дни преди перихелий орбиталната скорост на планетата се изравнява със скоростта ѝ на въртене. Така видимото движение на Слънцето спира. По време на перихелия орбиталната скорост надвишава скоростта на въртене и Слънцето започва да залязва. След четири дни обаче орбиталната скорост става отново по-малка от скоростта на въртене и Слънцето отново спира и започва да изгрява.

Първият космически апарат, изследвал Меркурий, е Маринър 10 на НАСА през 1974–75 г. Апаратът използва гравитацията на Венера, за да нагоди скоростта си и да достигне Меркурий. Това е първият космически апарат, който използва гравитационно подпомагане. Маринър 10 прави първите снимки на Меркурий отблизо, където веднага се забелязва, че повърхността на планетата е осеяна от множество кратери, както и от стръмни скални откоси, чието наличие се обяснява с изстиването и последвалото го свиване на голямото желязно ядро на планетата. Сондата успява да заснеме само 45% от повърхността на планетата.
Маринър 10 прави три близки прехода до планетата, като най-близкият е на разстояние 327 km от повърхността.

Само няколко дни след последното сближаване с Меркурий, на апарата му свършва горивото и сондата вече не може да бъде управлявана, ръководителите ѝ я „изключват“ през 1975 г.
Най-вероятно Маринър 10 е в орбита около Слънцето и минава близко до Меркурий на всеки няколко месеца.